Тефтерчето на поп Кирил

Как младите комунисти в русенското село Беляново излъгали родолюбивия църковен летописец Директорът на Русенския музей Николай Ненов показва тефтерчето на поп Кирил, открито при едно от етнографските им проучвания Вълчо Карадочоолу се родил в Беляново през чумавата 1800 година. Когато поел първата си глътка въздух, селото миришело на босилек, вощеници и смърт. Черната чума косяла поред селата в околностите на Русчук. Страшната зараза отнела цялата челяд на стария Карадочоолу. Като се родил Вълчо, майка му стегнала възела на черната си забрадка, повила в бяла роба новороденото и хукнала в гората. За да оцелее синът є, тя го припъхнала между острите челюсти на един страшен вълк. Кръстили момчето Вълчо - за да плаши името му чумата. Вълчо пораснал, станал  висок, едър и жилав мъж. Нощно време очите му светели като на лисица. Зрението му било толкова силно, че можел да брои дърветата в отсрещната гъста гора. Бил пъргав като диво животно, обичал полето, лова и нощните похождения. Познавал добре реката и ловял риба дори с голи ръце. Когато станал на 80 години, отново му поникнали зъби Бил работен и имотен. Умрял през 1905-о лето,  на 105-годишна възраст. Имал трима синове, които също се прочули със силните си очи. В кръвта им продължила да тече  вълчата жилка... Това разказва отец Кирил Стоев в летописното си тефтерче, което днес се пази в Русенския исторически музей. Дълги години църковните писания на отчето събирали прах в кметството, докато през 1994 г. попаднали в ръцете на етнографите при проучванията им в селото. Поп Кирил прикрепил към летописа дори снимки, които изчезнали през годините, но затова пък червеният восъчен печат на последната му страница останал недокоснат от времето. Църковната книга завършва с бележки за името на Беляново. Според легендата малкото селце, което се оглежда във водите на река Янтра, било кръстено на турчина Беляй бей, който бил покровител на местните. “В село Беляново служих от началото на 1921 г., досега 33 години енорийски свещеник. Конец и за всичко Слава Богу! Отец Кирил - 12 декември 1953 г.”, сложил точка на селската памет родолюбивият поп. Малко преди да се пресели в отвъдното, пак отворил тефтера, за да остави в него прочувствено завещание към родните историци, археолози и към будната младеж: “Но нека се надяваме, че новите строители на живота, младите комунисти на Беляново, както ми обещаха, ще възстановят гората, ще бликнат изворите и ще разкрият старините.” Дядо Сяро си е запазил като спомен от римския големец една стара тухла от гробницата му Половин век след кончината на отец Кирил от някогашната гора, в която припъхнатият в челюстите на вълк Вълчо броял дърветата, вече няма и помен. Младите комунисти скоро забравили заръката на отчето и докато им окапвала от старост косата, отсрещната гора също чезнела. Наследниците на Карадочоолу се разпръснали по широкия свят, а селото овехтяло и се сбръчкало като ланшна ябълка. Само нещо от оная вълча жилка се запазило у хората...  “Станахме по-лоши и от вълците, а едно време бехме село за хвалба”, казва 70-годишната баба Ихтиянка, една от някогашните млади беляевски комунистки. Подава ни през портата на дома си на ул. “Първа” шепа току-що откъснати от градината люти чушлета, изтръсква ръце и бърза да подкрепи с веществени доказателства думите си. По време на ТКЗС-то цялото село се трудило в една бригада и дълги години стоeли начело в Русенско. Като бригадир-отличник я изпратили на обмяна на опит при съветските колхозници, после при колегите от Румъния. Подарили є часовник за шестата петилетка. Ей го, показва баба Ихтиянка найлоновото пликче със старите си съкровища. Стрелките му са спрели на 12 без 5 Всъщност винаги са показвали толкова, понеже никога не му навила бурмичката, за да го сложи на ръката си. Така часовникът изостанал с цели 41 години, три месеца, дванайсет дни и още някакви си часове и минути. Но вече нито тя, нито той няма закъде да бързат. Дядо Сяро Влашков също не бърза, седи под лозницата в двора си и гледа отсрещния баир. Въпреки че е ударил 84 лазарника, зрението му е остро като на орел. Кръщелник е на поп Кирил Стоев - този, дето заклел младите комунисти да пазят гората и паметта на селото. Дядо Сяро обаче не влиза в числото на отговорните другари за бъдещето на Беляново, тъй като цял живот е бил безенесар. Той е единственият оцелял фронтовак в селото. “Бях мерач, оттук до Свищов удряхме точно в целта”, разказва старецът и ни уверява, че и до днес вижда с просто око онова, дето се случва в далечината. “Виждам, че не вървим на добре. Селото гине. Няма деца. Кметът продаде училището. Старците мрат, а и поп си немаме да ни опее в църквата”, нарежда старият фронтовак, воювал от окопите при Драва, с очи, вперени в хоризонта. После ни показва своето имане - една стара римска тухла, изровена от трактора, който разкопавал мерата за текезесарското лозе. Понеже трактористът не бил археолог и не знаел как се пази културно наследство, закачил на кьоше един от римските гробове, напънал машината и му отхлупил капака. Цяло село се събрало да гледа. Като подскочил капакът - отвътре се показал истински човешки скелет. Само след има-няма пет минути  костите се разпаднали и станали на брашно Вятърът раздухал набързо прахта на римския големец и я разпилял над покривите на къщите. “Голяма работа са били римляните. Такъв камък да извадят от скалата и да го издялат...”, клати глава дядо Сяро. От изровената  гробница си взел за спомен ей тази тухла, дето сега седи на желязото в печката му. Имал цяла дузина, но другите се пукнали и станали на прах във фурната му. Прав бил отец Кирил. Римско имане лежи под тази земя, но няма кой да се погрижи за него. Само иманярите идват, ровят наоколо и си отиват. Търсят римски съкровища и златото на поп Мартин. Ето там, до отсрещната  пещера, врязана в скалата, стои кралимарковската стъпка на легендарния поп. Тя обаче е обрасла в трева и кротува, скрита от човешките погледи. “Ей тук е щрапунката. Като деца все в нея играехме”, обещава ни вълнуваща гледка баба Ихтияна, докато разръшква смело треволяка, за да ни открие огромния отпечатък. Стъпил с единия си крак поп Мартин на скалата в Беляново и преметнал другия  чак в отсрещния Куриловец. Голям човек бил поп Мартин, по-голям и от римлянин даже. Имал жена, красива като росна капка. Мълвата за хубостта на попадийката стигнала чак до русенския паша. Поканил един ден пашата поп Мартин и жена му уж на гости в сараите си, но него прокудил, а хубавицата прибрал в харема си. “Търси си друга жена”, изкискал се беят в лицето на озлочестения поп. А поп Мартин станал хайдутин и обрал хазната. Дал тежка клетва да натрупа богатство, да накупи със злато много пушки и топове и да... освободи България. Криел имането си в пещерите Сдружил се с Вълчан войвода. Вълчан бил водачът на четата, а поп Мартин - умът. Когато дружината се разтурила, войводата се погрижил никой от съзаклятниците им да не остане жив и така златото да се запази в дълбока тайна. Иманярите и до днес почитат поп Мартин и търсят нишани за богатствата му. В отсрещната скална пещера, в която според легендата се криел родният Робин Худ, а преди това монаси преписвали стари книги, сега почиват след паша овцете на селото. Някогашното училище също е потънало в кротка дрямка. Мъжете на селото варят ракия на казана. Ей там пък е Темната дупка, сочи към скалите баба Ихтиянка. В нея преди години скочила баба Пена. Отишла жената до черната вода, събула си галошите и потънала в нея, разказва бившата бригадирка и се прекръства. Навремето, като си отидел човек, селският каменоделец изчуквал от отсрещната канара паметник за чудо и приказ. Сега в старото селско гробище идва от време на време по някой учен, рови из треволяка и запечатва миналото на снимки. Паметниците в гробището сами разказват за човека, дето лежи под тях - мъж ли е бил, жена ли, как е живял, какво е имал и за какво е мечтал... Мъжките завършват с трапец, а женските са закръглени на върха. Всеки си има  украса - на един например стоят раззинати ножици с опънат аршин. Под него лежи добър шивач. Оня с гъдулката пък е на майстор-свирач. Женските са нагиздени с пафти. А под камъка, украсен с огледала, лежи красива мома. Тук нейде е и кръстът на поп Кирил. Надига трапец над тревата, за да не пропусне това, което се случва в селото, и си записва нещо много важно в тефтера.